ТетевенПредания и легенди

В Тетевенския край са запазени много легенди и предания. Записани са около 50 от тях.

Легенда за царското семейство на Иван Асен II

В една от легендите свързано с царското семейство на Иван Асен II през 1231 год. от Второто българско царство, когато я разказва и описва, един автор сочи, че царската дъщеря Тамара се разболя тежко и баща и цар Иван Асен, я довел в горите на Рибарица, където тя оздравяла.

"Преди стените на Константинопол бе царят Иван Асен, когато чумата дойде в престоялния Търнов. Тя зачерни и затвори много домове. Не отмина и царския и него. Първа бе царицата Анна-Мария, след нея синът Петър. Грозната вест върна царят при своите. В oсиротелят дом завари само любимата щерка - болната Тамара, приела образа на небесна мъченица.

...

Един ден болната Тамара отиде при царя и му напомни, че е дошло време да замине на Хем при чичо Радул.

-Моя Тамарко тук грее слънце, но на хемската планина снегът не бърза, ще почакаш още малко. Мине ли Гергьовден, сам ще те заведа. - говереше царят кротко и загрижено.

Развеселени, среброструини потоци забързаха надолу и топлия повей съблече бялата плащеница на Вежен и той смълчан разкърши снага, подмлади се. По това време чичо Радул пристинга при царя на Царевец. Заговори чичо Радул на цяра:

-Наши царю, обеща да ми дадеш нашата Тамарка да ми гостува. Ето, настана време, сам дойдох да я взема. Знае байо ти Радул какво да правя - да похапне овча квасеница, да пие вода от буков корен, да напълни гърдичките си с въздух от бор и билки, че тогава пак ще думаме.

Пристинга Тамара в рибарешкия балкан на гости на чичо Радул. Излиза на поляната. Оглежда на далче и слуша прехласната песента на птиците. Струва и се че ангели херовими пеят и славят Господа Бога, като в престолната църква. На близо пасе и бавно пристъпя стадото. Звънът на звънците се смесва с песента на птиците и сякаш още по-волно и тържествено пее цялата планина.Сред стадото е Рада. Носи на ръце последното агне сугаре. Подава го на тамарка, която го притиска до гърдичките си. Смее се весело и целува влажната муцунка. Ваклата главица е закичена със званец от горски цветя. Тамарка пуска малкия немирник, който бяга и загубва своя накит. Момичето го взима и закичва своята главица. Радва се, зашото той найстина е по-хубав от царската корона. Най-вече краси кръглото агно цвете, което обилно расте само тук - на поляната. В него са плетени лъчите на небесната дъга.

Веднъж дядо Ральо и каза:

-Омайничето е най-хубавото цвете. Ерген, който пръв види мома, закичена с него се омайва. Тя става негова изгора.

От тогава Тамарка обиква омайничето и повярва в чудотворната му сила. От тогава все по често излиза закичена на поляната.

Дойде края на лятото. Пристъпи време за връщане на стадото от планината. Тамара не дочака този ден. Дойдоха далечни непознати гости. Бяха богато облечени. Млад левент поднесе на всички скъпи дарове. Тамара скрито го погледна и видя, че в очите му грее пламакът на омайничето. Същият пламък грейна и в нейните очи.

А на скоро от Вежен по горите тръгна радостната вест, че Тамарка, любимата болна щерка на цар Иван Асен, се изклекувала от най-хубавото планинско цвете - омайничето. и станала хубаво като него. Тази вест първо достигнала до престолнината Търнов и твърдината на стария цар Асеня. Сетне кръстом се понесе по земите български. Омайничето назоваха царско цвете или цариче, а голямата поляна под Вежен - Царичина.

И остана това име и до днес"

Легенда за Момина поляна

Момина поляна е местност на западния склон на връх Момински чукар. Легенда свързва името Момина поляна с обичта на двама млади - Цвята и Никола. Решила хубавата мома да докаже обичта си към Никола, като иде по тъмна доба на Самодивската ливада. Застигнала я там нечакана гибел. От жал по личната мома нарекли ливадата Момина поляна, а близкия чукар – Момински чукар. Забягнал Никола от мъка, завъдил стадо в планината и останал там до смъртта си. Мястото, където го погребали, носи името Колев краварник.

Името „Момина поляна” носи и хижата, построена тук през 1961 – 1962 г. от тетевенските туристи и заобиколена отвсякъде със стара смърчова гора.

Легенда за връх Хайдушка поляна

Хайдушката поляна се намира на 2 км от град Тетевен. Висока е 955 м, а самата канара се спуска на 50 м. Името й е свързано със следната легенда. На Гергьовден местните хайдути Данчо, Ангел и Димо Гагов се събрали на върха, за да ознаменуват излизането си в гората. Хапнали агнешко, взето от близките колиби и се провикнали що им глас държи. Ехото отекнало в отсрещните канари. Да чуе мюдюрина от конака Асан Али, че е време да си върви. Да чуе и раята, че хайдути има.

Легенда за връх Острич

Връх Острич е един от най-интересните върхове около Тетевен. Висок e 1069 м. Отличава се от другите върхове с конусовидната си форма. От тук идва и името му Острич. Формата му наподобява вулканичен конус. Именно тя поражда поверието, според което на дядо Дадашко се присънило, че на върха е изригнал вулкан и споделил това с попа. Тогава попът предложил да се отслужи молебен на върха, за да се умилостиви злото и да се предпази Тетевен от него. Но и камъни от река Вит трябвало да се занесат на върха, за да се затисне греховното чудовище. От тогава, всяка година в началото на октомври, бабите от Тетевен поемат към върха. Всяка носила по един речен камък, който отнасяла на върха.

Легенда за Соколовия зъб

"Соколов зъб" е наречена една височина, която се издига над Тетевен. Според легендата името на тази височина е възникнало в годините на турско робство.

Една вечер, когато слънцето се скривало зад връх Равни камък, наблизо, на Каменна плоча, се разположил кърджалийски лагер. Кърджалийските орди напалили буйни огньове, засвирили зурни, задумкали тъпани и дайрета, зацвилили коне, дигнала се врява до небето. Тази врява притеснила населението на Тетевен. Уплашено и беззащитно, то побързало да залости къщите си, скрити зад високи огради, да угаси светлините и да се притаи в тъмното. А горе, на Каменна плоча се веселели кърджалиите, чувал се мощният глас на предводителя им - Тусун бей. Застанал пред огромната си бяла шатра, той все нареждал:

- Набучете много овни на шиш и ги опечете на огъня, донесете люта тетевенска ракия и доведете в стана ни колкото може повече хубави тетевенски моми и невести. А вие, свирци, не спирайте! Тази нощ искам да бъде нощ на веселба и радост, да е богата и да се запомни от всички ни.

Като чули желанието на предводителя си, бързоноги и жестоки кърджалии веднага поели към града. Чули се силни гърмежи и писъци откъм града. Кърджалиите нападали къщите, изкарвали насила момите и невестите, навързвали ги на дълъг синджир и ги подкарвали към стана си на Каменна плоча. Жални писъци огласяли планинските склонове: плачели пленените млади жени, виели и скубели косите си нещастните им майки и по-стари сестри, останали в града.

Когато пленничките били докарани в стана, Тусун бей излязъл от шатрата си, огледал ги с похотливо око и заповядал:

- Съблечете най-младата и най-красивата мома, накичете я с пендари и я доведете в шатрата ми. А ти стой до мене и гледай - обърнал се към млад, строен и красив кърджалия, който стоял наблизо. - Искам да си избереш и ти една хубавица и да запомниш тоя ден! Избирай, хубавици много!

Младият кърджалия нищо не отговорил, а надигнал кратунката със силна тетевенска ракия. Тусун бей махнал с ръка и влязъл в шатрата си в очакване на хубавицата, а младият кърджалия стоял като замаян с надигната в ръка кратунка. В съзнанието му се връщал и оживявал далечен спомен. В позамъглената от ракията глава ясно се рисувала картина от детството му. Спомнил се като малко момче, когато в града им дошли султански хора, да взимат деца за еничари. Сякаш усетил по лицето си горещите майчини сълзи, треперещите бащини ръце, които давали откуп за него, единствената им мъжка рожба. Ала сиромашко било даваното злато за откуп - не стигнало. Когато султанските хора го подбрали взели, до ушите му стигнало майчиното виене, в което нареждала като на умряло и назовавала името му Сокол. Той имал малки сестри и най-обичната между тях Рада. Тя била най-малка, най-палава и често се въртяла около него.

Когато веднъж сякъл с малка брадвичка лескови пръчки, тя немирно подскачала и той, без да ще, я порязал с брадвичката по рамото. Рукнала кръв, чули писъци ... И в съзнанието на младия кърджалия оживяла тая картина - сестричката с посеченото рамо, облените в кръв дрехи и писъците на майката...

Като сепнат от сън кърджалията се обърнал към девойката, която разсъбличали пред него. Тя се дърпала да закрие разголените си рамене и обливала със сълзи хубавото си лице. А на раменете се показвал огромен червен белег. Кръвта закипяла в жилите на младия кърджалия и като безпаметен той скочил и застанал пред девойката, сякаш да закрие от стотиците мъжки очи голотата и белега на рамото й.

- Ашколсун! Каква хубост ненагледна, каква гиздос за очите! Обърнал се към Тусун бей, който стоял пред шатрата си, и казал: - Тусун бей, тази гяурка е моя!

- Вземи и носи, юначе! - извикал сърдито Тусун бей. - Ти си бърз като сърна и силен като лъв. Без тебе съм като без ръце! Вземи и носи, твоя да бъде, нищо че и аз хвърлих севда за тази хубавица!

Младият кърджалия повече нищо не видял и чул. Грабнал уплашената мома, метнал я на бързоногия си кон и полетял към местността Манастирски дол. И като притискал нежно девойката до себе си, с треперещ глас я попитал съвсем тихо:

- Радо, помниш ли Сокол? Помниш ли брата си Сокол, а? Кажи, не бой се, помниш ли го?

- Как да не го помня! - приплакала тихо Рада. - С една брадвичка поряза рамото ми, та имам белег оттогава. Но турците го взеха за еничарин и къде е сега не знаем. Мама на живо го жалее цял живот.

- Радо, свести се! Аз съм брат ти Сокол! Кажи къде да те скрия от дивия Тусун бей? Сега те даде на мене, но утре ще те поиска. Той не пропуска хубава мома да мине край него...

- И аз не зная къде да ме скриеш, братко - заплакала Рада. - Мама и тетьо умряха, умряха и другите ми сестри. Сама съм и леля ме прибра и отгледа.

Препуснал Сокол коня към Тетевен. Рада показала лелината си къща и когато спрели пред портите, тя тихо повикала:

- Лельо, отвори! Лельо, връщам се и водя бате Сокол, брат ми, когото взеха за еничарин. Той беше с кърджалиите, позна ме и ме спаси. Лелята слушала гласа на Рада и не вярвала на ушите си и се спотайвала в тъмната къща.

- Не се бой, лельо, отвори бързо! - подвикнал Сокол. Отвори, че злото скоро ще ни настигне! И върви да кажеш на съседите и махленците да бягат, че утре страшна сеч ще падне ...

Измъкнала се из тъмното лелята, целунала набързо изгубения си сестриник и хукнала да обажда на съседите да бягат. От уста на уста се предавали думите на Соколовата леля и тетевенци цяла нощ се изнизвали като сенки из къщите си и поемали към планинските усои. Заедно с тях избягали Рада и Сокол ... На другия ден младият кърджалия се върнал сам в стана на Каменна плоча, застанал пред Тусун бей и ядосано извикал:

- Сербез гяурка беше тази хубавица, беим! Разгневи ме и ятаганът отсече красивата й глава!

- Забрави гяурката, юначе - рекъл беят. - Лоши вести добихме тази сутрин. Войводата Дели Пало се закрепил на Трескавец, а гяурите бягали към висините с цялото си имане. Не бива да се бавим тук. Бягай и подпали Манастирски дол оттам ще нападнем, защото тъкмо оттам не ни очакват.

- Не! Не от Манастирски дол - твърдо настоял кърджалията. Има и други богати махали ...

- Ти какво, да не би да си познал твоя Тетьовен да жалиш за гяурите, дето са те родили? - взрял в него Тусун бей.

Бърз като сърна, Сокол не дочакал думите на предводителя, а скочил върху бързоногия си кон и пришпорил без път. Тусун бей дал знак и бесните кърджалийски орди се спуснали след беглеца. Най-близо до него бил Тусун бей, който викал:

- Предай се! Спри, предай се!

- Няма да се предам, беим! - отговорил дръзко Сокол и побягнал въз стръмнината.

- Който е юнак, нека ме настигне и улови ... Ела, да се преборим, Тусун бей, ела да премерим силите си... Но ти ще бъдеш по-слаб, защото не знаеш майка и баща, не знаеш родната си земя. А аз съм силен, защото стоя на родна земя, защото спасих сестра и всички тетьовенци! - викал умореният Сокол.

И с последни сили скочил от зъбатия връх. Много години са изтекли оттогава, но и до днес тетевенци наричат върха Соколов зъб.

Легенда за Драганчовица

В землището на село Гложене се намира чудната пещера Драганчовица, която ще ви изуми с нейните форми и големина. За да стигнете до нея се минава по пътя към град Ябланица, но на едно място, недалеч от селото, е необходимо да продължите пеша. Пещерата е изключителна, но още по - изключителна е легендата, която се носи за нея. Тя звучи така:

“Било то някога в Люлюшкия баир до Гложене. Когато слънцето се показвало над върховете и с шепа обирало сребърните мъниста на росата, много стада плъзвали по баирите. Своето стадо изкарвала и овчарката Драгана. Лумвали звънци, еквали медни кавали.

Но чудо ставало, когато запявала Драгана. Дърветата свеждали листа. Птиците прекъсвали сладкопойните си песни. Овчарите спирали дъх, за да я послушат. Седяла Драгана на камък, предяла с хурката и редяла песен за либе Стоян войвода. Облечена в сукман, тя била стройна като топола. Очите й! Други очи такива нямало! Заглеждали се момците в стройната й снага, впивали очи във витите й вежди. Трепнало и студеното змейово сърце. Гледал змеят от пещерата. Заслепявала го чудната й прелест , омайвали го нейните песни и той се влюбил в Драгана. Обещал й сараи в змейовата пещера, но Драгана другиму била дала дума. Ядосал се змеят и тропнал с опашка. На това място зинала пропаст, която по - късно нарекли "Драганчовица". Захвърлил той Драгана в нея и отлетял. Голямята скала в пропастта, това е Драгана, а изворчетата до нея - нейните сълзи.”