ПравецИстория

Древна история

Съвременният град Правец е наследник на стари поселения в едноименната Правешка котловина – за това свидетелстват десетината надгробни могили в землището на селището, крепостните руини с древнотракийски произход, както и римските пътища и мостове в околностите му. Най-вероятно първите материални следи от цивилизация са оставени от тракийското племе трибали. Селищното наименование Правец произхожда от старобългарската дума „правьць” (същ. име от м.р.), означаваща „прав път”.

Историята и името на Правец са тясно свързани с околните планински проходи и 2-та важни пътя, които пресичат землището му – единият е водил от Видин през София към Македония, а другият – от София за стратегически важния през късното средновековие и първите векове на османското владичество Никопол.

През правешкото землище преминават на връщане към Македония, след успешния си поход срещу скитите, войските на цар Филип II Македонски през 339 г. пр. Хр. Тогава местните трибалски племена ги пресрещат в планинските клисури, предявяват претенции към плячката, носена от македонците, сражават се за нея и, след като раняват самия Филип II, я задигат. Оттук преминават и военните походи на ромейският император Исак II Ангел, който повел армиите си през 1188 г. срещу укрепилите се в Ловеч Асеневци, както и търновските царе при военните им кампании в Македония (напр. Михаил III Шишман в 1330 г.).

Под османско владичество

Първите писмени документи, в които е отразено съществуването на селище в землището на Правец, са от втората половина на XV в. – османски тимарски регистри (дефтери) на Никополския санджак (първият е датиран към 1475 г., а вторият – в самия край на века). От по-стария регистър се подразбира, че селището е съществувало и през 1431 г., когато също бил извършен опис на тимарите в санджака. В дефтерите се съобщава за пръв път и името на селището – Бравидж (Bravic – ойконима „Правец”, приспособен към особеностите на османотурския език), наричано още Осиковиджа (Osikovica – Осиковица, съседно на Правец село).

Регистрите информират, че селото е дервентджийско, проходно, и че жителите му са разположени да пазят прохода на две групи – на входа (Правец) и на изхода на планинската клисура (Осиковица). На близкия, невисок, но обзорен връх Стражка могила местното население било задължено да поддържа стража, която да следи движението в прохода на планината Караджа (Karaca – Сърница), наричана днес Лакавица.

От специално издигната на високи дървени пръти колиба дежурящите наблюдавали пътя и със звук на тъпан съобщавали на пътниците, че са ги забелязали и проходът е сигурен. Наред с това жителите на селото трябвало да помагат на преминаващите при преодоляването на трудните отсечки както с впрегатен добитък, така и със собствени сили. Срещу задължението да охранява прохода, на практика военизираното местно население било освободено от заплащането на някои данъчни задължения, както и от повинности като кръвния данък, но било включено в тимарската система. Този статут на селището се запазил почти до средата на XVIII в.

Гарантираните от османската власт данъчни облекчения и вътрешно самоуправление на дервентджийското село Правец, както и въоръженият статут на жителите му, благоприятствали неговото разрастване и замогване – според свидетелства селото било наричано от турците „Алтън Бравча” (Правча) – Златен Правец.

Значително влияние в икономическото и културното развитие на Правец в епохата на османското владичество оказвал богатия по това време рударски град Етрополе. Близостта между двете селища и важният търговски път, който ги свързвал (Видин – София – Битоля), допринасяли за обвързването и допълването на техните икономики. За издигане и поддържане на културното и просветното равнище на местното население и съхраняването на българското етническо самосъзнание допринасял близкият Етрополски манастир „Св. Троица” (Варовитец) – най-значимият книжовен и просветен център в българските земи през XVI и XVII в. след Рилския манастир, в който възниква и се развива прочутата Етрополска калиграфско-художествена книжовна школа.

Поредица от политически и социални сътресения и природни катаклизми през XVI и XVII в., като опита за насилствена ислямизация и опожаряването на селища и манастири в Жлебà (Ботевградската котловина) през 1636 г., репресиите на османската власт след Второто Търновско въстание през 1686 г., влошените климатични условия през XVII в., разрушителното земетресение от средата на XVIII в., чумните епидемии през 1749 и 1771 г., кърджалийските разорения през 1792, 1794 г. и по-късно, както и изчерпването на достъпните рудни залежи в Етрополския балкан, довели до икономическото и културното западане на Правец. Замирането на занаятите, свързани с металообработването, принудило местните жители да потърсят нов поминък в земеделието и скотовъдството – най-вече в овчарството, покрай което впоследствие се развили кожарството, козинарството, обущарството и др. Вероятно с тези събития е свързано и изоставянето на старото поселище на възвишението Черковище и пръсването на местното население из махали и колиби в Правешката котловина, в широките граници на съвременния град.

Правец бързо се съвзема от катастрофалните икономически сътресения и обществените катаклизми, разтърсващи западащата Османска империя – последвалите кърджалийски грабежи и разорения. Правчани противодействали на анархията с образуването на доброволческа чета – „хайта” с предводител Витко Лалов, която пресрещала кърджалиите в планинските теснини и ги обръщала в бягство.

След Кримската война (1856 г.) правчани, подучени от първенците Илчо Благов и Стамен Вълков, се опълчват срещу ангарията. Те категорично отказали да работят даром в чифлиците на златишките бейове. Въпреки съпротивата на бейовете и репресиите, ангарията била окончателно премахната.

Възраждане

В настъпващата епоха на Българското Възраждане правчани проявяват живото си национално чувство, нестихващия си порив за свобода и жажда за учение и просвета. Първото килийно училище в Правец е отворено през 1820 г. в дома на поп Тодор и е едно от най-старите в този край. Правчани издигат нова черква върху развалините на разрушения при кърджалийските набези храм през 1853 г., и възстановяват в 1866 г. манастира „Св. Тодор Тирон” в покрайнините на селището.

След изоставянето на Етрополския проход като главна транспортна връзка между северна и югозападна България и прокарването през 1866 г. на т. нар. Мидхадов път (София – Русе) през Арабаконашкия проход и през Лакавишката клисура при Правец, правчани бързо устройват в северната покрайнина на селото покрай новия главен път редица от ханове, влезли в историята под името Правешко-чепилските ханове. За няколко десетилетия ханджийството се превръща в основен поминък на известен брой правчански семейства.

Освободителни борби

През 1870 г. Васил Левски основава в селото, в дома на поп Марко Тодоров, Частен български революционен комитет с псевдоним „Рушид Ходжоолу” – един от най-дейните в редиците на Вътрешната революционна организация. Главни дейци на комитета били Цветко Вълков Пенкин, Продан Цолов Табака, Илчо Табака, Саво Вълков, Тодор Цолов Топалски, Генчо Вълков Топалски, Цоло Вълков Топалски, Иван Станев Чорбана, свещеник Марко Тодоров и др. Апостолът на свободата на два пъти посещава Правец. Там се разискват важни за освободителното движение въпроси, като повдигането на бунт в Македония. В първото издание на "Миналото", поборникът Стоян Заимов отбелязва, че председателят на комитета Цветко Вълков е "потопил цялото село Правец, с мъжете, жените, децата, кучетата и котките в комитетския 'бояджи кюпю' (бояджийски кюп)".

Правец и ханът на председателя на местния ЧБРК Цветко Вълков се превръщат в щабквартира на помощника на Левски Димитър Общи и база на тайната чета, играеща роля на комитетска полиция. В Правец е уточнен планът за обира на турската хазна в Арабаконак през есента на 1872 г., а ханът на Цветко Вълков служи за база на четата, извършила обира. В състава ѝ, освен тетевенските колибари, участват и трима правчани – Цветко Вълков, Никола Цветков и Вълко Цолов. Овчарят и член на комитета Вълко Цолов Топалски (23 г.) завежда четата до мястото на засадата, а парите, взети при обира, са разпределени в кошарата на баща му - Цоло Вълков Топалски. След като османската полиция попада по следите на съзаклятниците и разкрива участниците в обира, 3-та правчани са осъдени и изпратени на заточение в Аргана Мадени, Мала Азия, където оковани са поставени при най-тежки условия. Вълко Цолов и Цветко Вълков намират там смъртта си, за което известява и издаваният от Христо Ботев в-к „Знаме”. Саможертвена е постъпката на поп Марко Тодоров, също замесен в обира, който се отравя, за да не предаде другарите си.

Голям е приносът на жителите на селото в освободителните борби на българския народ. Свободолюбивите правчани Васил Пенчов и Иван Пейов – Маруша участват в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Драган Йотов от Правец е сред двестате четници на Ботев. 12 правчани се включват в Сръбско-турската война в четата на Филип Тотю – това са Васил Стаменов Вълков, Васил Йотов, Драган Йотов, Дончо Йотов, Иван Цветков, Иван Илиев, Иван Петков, Марин Цанов, Недко Йотов, Петър Ценов, Христо Николов и Никола Иванов Янин – значителен брой за малко селище като Правец. 10-ма са в редовете на Българското опълчение през Освободителната война от 1877 – 1878 г.: Васил Стаменов Вълков, Иван Цветков, Илия Драгиев, Дончо Йотов, Христо Николов, Иван Петков Клисаря, Петър Ценов, Васил Стоянов, Марин Цанов и Петър Вълков.

На 10 и 11 ноември 1877 г. планинската позиция край Правец се превръща в театър на ожесточени бойни действия между настъпващия отряд на генерал Гурко и укрепилите се войски на Мехмед Али паша (генерал). Изтласкването на турците от тази стратегически важна позиция довежда до отварянето на пътя към София.

След Освобождението

Освобождението заварва Правец като най-голямо село в Орханийска (Ботевградска) околия, равняващо се по население (2 273 д. през 1881 г.) на околийския център Орхание и доближаващо по брой на учениците (160) градовете Етрополе, Троян и Тетевен. Към сборно село Правец се числят махалите Орешака, Бистрица, Поповска, Драгневска, Дръвница, Правешка Лакавица, Манастирица, Николешко бърдо и др. Населението се препитава главно със земеделие и търговия (разказват, че софийският мютесариф (областен управител) запитал орханийските (ботевградските) търговци дали в техния град има чужди търговци - френци, гърци или евреи да им развалят алъш-вериша: "нямаме - отговорили те, - но пък имаме правчани!"). Развито е овощарството – прочута е и правешката сливова ракия. Селото се слави с производството на хубавата правчанска каймак боза, а мнозина от жителите му упражняват бозаджийския занаят из градовете и селата на Дунавската равнина. Постепенно обаче селото запада и дава много изселници в гр. Орхание (Ботевград), из градовете на Дунавската равнина и в София. Известен брой семейства се изселват в Добруджа (Исперих, Дулово). През 1956 г. населението на Правец брои едва 941 души.

След 1944 г.

След 9 септември 1944 г. селото бързо променя облика си – благоустроява се, изграждат се много обществени сгради. В Правец е изграден и Комбинатът по микропроцесорна техника.

Правец е родно място на Тодор Живков, дългогодишен лидер на БКП (1956 – 1989 г.), министър-председател (1962 -1971 г.) и председател на Държавния съвет на Народна Република България (1971 - 1989 г.).